Здравейте!
Търся илюстратор за детска книжка, с който да преживеем заедно един забавен и малко философски текст за момиченце, живеещо на село и прекарващо времето си в разговори с вятъра.
Ако усетите текста по-долу като свой, ако историята натам събуди любопитството ви, моля за примерна илюстрация на вашето цветно "усещане" за нея, както и цената за бъдещата услуга. Ще се свържа лично с одобрения илюстратор, за да обсъдим задатъка, да уговорим договор и плащане, а неговото име ще бъде включено в книжката.
Ученици и студенти с художествен профил, също са добре дошли!
Поздрави!
Ето го и нейното начало:
От известно време Канелѝ Ягодова живееше на село при баба си. Селото – като село. С улици и къщи. С дървета, животни и дворове, пълни с лехи със зеленчуци. Името му започваше с Б. Но момиченцето – не съвсем като момиченцата. И съвсем не като момченце де, ами.. просто малко по-необикновено. Имаше есенно-златна коса, морско-зелени очи и беше на 6 или 8, или може би на 10 години… всеки път различно.
Канелѝ, която понякога накратко наричаха Ели, дойде от града и нямаше много приятели, въпреки че се усмихваше много и винаги имаше интересни истории за разказване.
Затова пък много обичаше да шета из двора. Тогава разговаряше на философски теми с Вятъра, гледаше тревата и да играеше с пуйките и кучето на двора.
Един ден, след като беше помогнала на баба си с къщната работа, Канелѝ седна на малкото дървено столче пред къщата и зачака.
Загледа се в прането, простряно на теловете под асмите, и се замисли. Когато тръскаше дрехите силно, фините им пръски вода така се разпръскваха наоколо, че слънцето ги грабваше и правеше от тях миниатюрни дъги. Като копче за дъга! Щрак! И готово! Затова винаги обичаше да отменя баба си в слънчево време. Тръс – дъга! Тръс – дъга! Подреждаше дрехите и ги захващаше за теловете с щипки по цвят. А после си правеше обеци от останалите не заети щипки. Ако имаше повече от тях – хващаше ги една за друга и ставаха дълги до раменете, кралски обеци.
Ама днес нямаше слънце. Имаше облаци. Пък това винаги й носеше радост, защото можеше да търчи по цял ден, без да й изгаря носа. Освен това, когато имаше облаци, идваше Вятъра, за да си поговорят.
Дрехите висяха безпомощни и тъжни по простора. Днес нямаше дъги за хващане и те като че ли плачеха със сълзи заради тая работа.
Всъщност Канелѝ изобщо, ама изобщо не ги изтръска този път. Остави ги мокри - мокренички да реват от простора.
Красота!
И то въобще не беше случайност всичко това, защото под теловете бяха лехите с цветята на баба ѝ и когато капките от мокрите дрехи капеха върху тях, те потреперваха сякаш танцуват. Ето, с такъв валс посрещаше Вятъра!
Изведнъж концертът свърши, цветята се поклониха до земята и се развълнуваха от неочакваните аплодисменти на лозовите листа над главите им.
Дрехите от простора се надуха и се защураха насам-натам.
- Стоп! – кацна Вятъра на една щипка, с която беше хванато долнището на пижамата на Канелѝ и всички дрехи мигом се вкамениха. Крачолите се изпънаха в щпиц.
- Ели, тая пижама момчешка ли е? - попита той.
- Е, момичешка е, разбира се, не виждаш ли, че е розова? - отговори Канелѝ и се приближи до приятеля си.
- А защо тогава има мустаци?
- Мустаци ли? Това не са мустаци. Това са й връзките. Стават страхотни панделки, ако се научиш да ги връзваш правилно де. Ако ли не, може да се получи възел и така си принуден да прекараш целия ден по пижама. Баба казва „Срамна работа!“
Момиченцето приглади полите на жълтата си рокля с харбали и попита:
- А ти къде беше досега?
- Високо бях. Разхождах облаците. Ти много ли ме чака? Съжалявам! Но просто те са много лигави и ако не ги разходиш, веднага започват да циврят. Много неприятно. Щяха да се намокрят мустаците на розовата ти пижама.
- Това не са мустаци!
- Е, то и розовото не е непременно момичешки цвят…
- Какво имаш предвид?, сви едното си око Канелѝ.
- Ами, аз познавам един розов слон, който се казва Алекси. Той е момче. Но няма мустаци като пижамата ти де... – започна да разказва Вятъра.
- Глупости!- прекъсна го госпожица Ягодова - Няма розови слонове! Чела съм в енциклопедиите и съм гледала по телевизията.
- Как да няма?- леко обидено отвърна той. -Има, разбира се, мога да те запозная, но трябва да почакаш до залез слънце. Имаш ли търпение за това?
Канелѝ кимна.
-За какво да си говорим този път? - нетърпеливо се фръцна из клоните на дърветата Вятъра.
- Ами май днес ми се мълчи. Искаш ли да помълчим заедно? Ей там, на пътеката до кладенеца? Точно до люцерната.
- Какво е люцерна?
- Ами… това е една трева, която малко прилича на детелина и с нея се хранят животните.
- Аха, слама! - вметна той.
- Ами не е точно слама. Ела, ще ти покажа…
- Амаааа, ще ми дадеш ли да ти роша косата? Мъничко само, не силно. Пък аз ще ти дам море.
- Как така море на село, в люцерната?- ококори се Канелѝ.
- Ти Само стой и гледай! И накрая в морето ти ще цопне Алекси – розовият слон…
Канелѝ примъкна малкото столче на пътеката до кладенеца, завъртя го в посока на люцерната и се загледа в голямото зелено парче земя.
Вятъра първо се втурна рязко, а после плавно се завъртя и затанцува из тревите. Люлееше ги ту в едната посока, ту в другата. Правеше кръгове и вълни, рисуваше картини. Вдигаше насекомите от скривалищата им и жужеше с тях. Цопкаше, плискаше и щурееше из зеления простор, а Канелѝ гледаше със морско-зелените си очи и дишаше аромат на трева.
От време на време Вятъра се завърташе около главата й, вдигаше косата й право нагоре я разбъркваше. После я духваше отзад и всичките й кичури влизаха в очите.
- Знаеш ли, подхвърли той, косата ти е като слама… Все едно никога гребен не е влизал в нея…
- Ти пък!- смути се и наведе очи Канелѝ.
- Обаче точно затова най-обичам да се щурам из нея. Другите момиченца са много неприятно вчесани и зализани с гел. Все си пазят прическите. А твоята коса… Има аромат на канела и ягоди. И цвят на сено. Заради това, че ми позволяваш да се ровя в нея, подарявам ти розов слон! - каза Вятъра и изчезна.
Изведнъж морето от люцерна рязко стана тепсия. Прането на простора се успокои и се отпусна, а косата на Канелѝ кльопна на главата й.
На запад, на хоризонта, Слънцето явно доста се беше ядосало на облаците, за дето го скриват цял ден, та ги беше нажежило в оранжево и червено. И внезапно, измежду тях се промуши един розов слон. Вятъра го къшкаше като кокошка из небето и той бавно и плавно се носеше.
Канелѝ разпозна Алекси, скочи на крака и започна да размахва ръце. Слонът й помаха с хобот и затанцува тромав слонешки танц. Ех, че смешен танц беше този!
Момиченцето се разсмя с глас. Прати въздушна целувка на слона и на Вятъра и отиде да събере прането, което вече беше изсъхнало.
- Да знаеш, че този твой розов слон не съществууууувааааа! – подвикна Канелѝ към Вятъра!
- Напрооооотиииив, обади се той от високото, ако вярваш в нещо, то винаги съществуууваааа….